Прологът, както всяка книга от поредицата, започва с малък откъс от книга или пророчество от този или от следващ век. Този път откъсът е от книгата която пише Лоиал. Мен лично това супер много ме накефи, макар че е малко не характерно.
Първата сцена е с Лан, която язди сам през Салдеа за Шиенар. Няма да ви отегчавам с анализи на разсъжденията му. Ако толкова ви влекат такива неща посетете dragonmount.com. Сцената завършва, когато Лан решава да удържи на духа на обещанието си към Нанийв, вместо както тя е направила, да го увърти.
Следващата сцена е с Грендал. В нея се разказва за разговор между нея и Аран’гар. Разговорът е прекъснат от ония тип дето Ранд го прати за да провери дали Грендал наистина е там. Завършекът е доста добър – Аран’гар и Делана – мъртви; Грандал все още жива и решена да убие Нанийв.
Следва сцена с Перин, която няма да се опитвам да описвам. В типичният за неговият образ стил – той си сънува нещо, намесен е вълк и размътената му след смъртта на Ейрам съвест. Накрая, поне според моите разбирания, нищо не става.
Следващата сцена е с Падан Фейн. Сцената е твърде откачена за да бъде описана, просто трябва да се прочете. Фейн е напълно откачил, не че в предишните книги не е, но тук е описано по страхотен начин. Онези които са запалени по теориите, свързани с края на поредицата, ще забележат някой податки в мислите на Фейн. Остава само да разберем дали тези податки са истина или са фалшива следа, но това най-вероятно ще се случи чак в следващата книга.
Следва сцена с Галад, в която той и армията му се мъкнат през някакви блата, а картите които имат са грешни. Това е сцената, в която Джордън, най-накрая, изпълнява обещанието си да включи умряло муле. Даже са повече от едно. Но, както и да е. Галад го предават, има някакви приказки с Асунава и той се предава за да спаси хората си. Сцената оставя някакво усещане, че е само подготовка на събития които ще се случат по-нататък в книгата.
Последната сцена представя случка с хората останали в една кула край Погибелта. Видно е целта на тази сцена е да се „намали“ малко темпото и да се засили усещането на обреченост. Описанията на защитните съоръжения на кулата са доста интересни, но като цяло нищо интересно не се случва. А да, в края на сцената кулата бива нападната от безкрайна орда твари на сянката.