Ревю: Towers of Midhight

След доста обмисляне, най-накрая се реших да започна ревюто на Towers of Midnight предпоследна (тринадесета) книга от цикъла „Колелото на Времето“. Ревю на такава книга няма как да бъде обективно, дори ако съществуваше такова нещо като обективно ревю на книга :). Все пак ще се опитам да представя нещата без да прекалявам със суперлативите. Редно е да ви предупредя, че няма да се въздържам от спойлери. Може да считате целият текст за спойлер.
Подготовката за ревюто ми отне доста повече от очаквано време. Освен че прочетох книгата ;), и препрочетох някой от най-силните сцени (повече от веднъж), изчетох и доста ревюта в нета. Пък и малко си ме помързяваше ;). Повечето ревюта са положителни или се опитват да не влагат лични чувства, но има и явно отрицателни. Дълго се чудих как да напиша ревюто, но накрая реших просто да почна да пиша, пък каквото излезе.
Като почитател на поредицата просто няма как да не започна с класацията на тази книга сред останалите. Мястото което ѝ отреждам е второто, веднага след „Силата на сянката“. Разбира се, „Небесният огън“ и „Господарят на хаоса“ са много близо. Книгата е изпълнена с разтърсващи сцени. Някой чакани от години, някой не, някой изненадващи, някой предвидими. За съжаление няколко от най-емоционалните сцени са леко сбити.
Както повечето книги от поредицата и в тази имаме Пролог. Доколкото ми е известно около половината от материалът в пролога е дело на самия Джордан. Най-накрая получаваме прословутото умряло муле на южняшките автори (даже повече от едно :)). Прологът е наситен с действие. Научаваме и съдбата на Грендал и на още един отстъпник. Виждаме и началото на инвазията на сянката под формата на армия от тролоци.

В книгата се срещаме с всички главни герои. Особено интересни са главите за Ранд. Действието в повечето от тях не се развива от неговата гледна точка, а от гледната точка на някой от второстепенните герои (а в един случай на „случаен човек“). В едно интервю Сандерсън споделя, че този похват е използван за да се скрие какво става в главата на Ранд след сцената от последната глава на предната книга. Явно това е запазено за края на поредицата. Има една единствена глава от гладната точка на Ранд и определено ще бъде източник на много теории през времето до излизането на следващата книга, а може би и след това.

Перин доминира голяма част от книгата. Той, най-накрая, спира да се вайка за това, че не бил водач и приема съдбата си. И така за пръв път от „Силата на сянката“ насам започнах отново да го харесвам. Разбира се вайкането не изчезва просто така, и ще трябва да го изтърпите в първите няколко глави с него. Има няколко сцени с него които са изключително майсторски направени. В това число: съдебен процес срещу него за убийството на белите плащове в първата(!) книга, една битка (няма да ви кажа с кой, прекалено голям спойлер е) и първото изковаване на „оръжие“ със силата след разрушението.

Мат е втората основна фигура в книгата. Главите с него са в по-голямата си част динамично и често изпълнени със специфичният хумор типичен за него. Мат като герой е претърпял развитие и продължава да се развива. Той започва да приема лидерската позиция която заема, макар да продължава да се бунтува. Единственият недостатък на главите с Мат е голямата им предвидливост. Случват се очакваната среща с Елейн, Голамът и сцената от корицата :). Е все пак действието в някой от тях не се развива по най-очакваният начин.

Не малка част е посветена на Егвийн. Разбира се так където присъства тя, няма как да липсва и Гавин. Егвийн също е претърпяла развитие. Лично за мен прогресът и към манипулативна Айез Седай беше съвсем очакван, но съдейки по другите ревюта в нета, изглежда не за всички е така. Не се заблуждавайте от израза „манипулативна“ – не го употребявам в негативен смисъл. Целите на Егвийн са продиктувани от добри намерения, но единственият начин да бъдат постигнати е чрез манипулацията на множество жени със силни характери. В крайна сметка някой от най-добрите глави в книгата са свързани с нея. Нейната история е, може би, „най-шарената“ – като се започне от пророчески сънища и една битка в света на сънищата, която се преплита с историята на Перин, премине се през политическите и маневри и се стигне д отношенията и с Гавин. Разбира се няма как да отминем и сцената в която се среща с Ранд.

Елейн също присъства с няколко глави. Макар че бих характеризирал нейните глави като главно политика, това вероятно не е вярно. Ако мога да цитирам Биргит в разговор с Мат, Елейн има „dead wish the size of your pride“ или в свободен превод „желанието ѝ да умре е голямо, колкото твоята гордост“. Очевидно там където е тя винаги присъства и Биргит, поне докато Елейн не реши да се прави на герой и да отиде да разпитва черната Аджа, където съвсем „неочаквано“ нещата се объркват. Освен тази сцена тя очаквано се среща с Мат и, по-скоро неочаквано, се среща с Перин и неговата компания включително Мейгдин :). По мое мнение тази последната среща е изключително добре написана, особено като контраст с качеството на втората среща на Ранд с баща му.

Чудя се да Авиенда може да се причисли към главните герои на книгата? Все пак тя се появява доста късно в серията. Без значение какъв е отговорът на този въпрос няма как да пропусна сцените с нея. Всичко на всичко те са две. Първата вече предизвика дискусия в Интернет, която е едва ли не по-голяма от тази кой уби Ашмодеан. Втората е сцена за която в повечето ревюта ще видите НЕ, НЕ, НЕЕЕЕ, или нещо в същият смисъл. Сцената е разтърсваща, изключително добре написана и ужасна. Наистина Ужасна. До такава степен, че според някой, може да ви накара да се съмнявате в щастливият край на поредицата. Всъщност и тази сцена най-вероятно бъде извор на дискусии, дали това което се случва е сигурно или само вероятност, какво точно се случва, защо, дали и други въпроси.

Нинийв, която без съмнение е една от главните героини също присъства. Основните сцени с нея са две, макар че тя се появява повече от два пъти :). В едната виждаме нейният изпит за Айез Седай. Но не си мислете, че сцената е просто повторение на тази от „Нова пролет“. Макар че неминуемо има някой прилики. Докато изпитът на Моарейн е там просто за да покаже как изглежда изпитът за издигане в шала, този на Нинийв е там за да разкрие някой аспекти от характера ѝ и да покаже недостатъците на кулата. Другата сцена, както и доста други в книгата, се развива доста бързо. В рамките на няколко параграфа Нинийв постига нещо сравнимо с премахването на покварата над мъжката половина на силата, а именно излекуването на лудостта причинена от нея. И ако се чудите – Ранд е засегнат и продължава да е засегнат.

В книгата присъстват и други гледни точки. Лан, Гавин, Галад. Един член на черната кула – Андрол. Има няколко сцени от гледната точка на Родел Немогадамунапишафамилията ;). Някой от главите с Ранд се развиват от гледната точка на Мин и Сюан Санче. Грендал и Семирага също имат своят дял. Е сигурно пропускам някой, но нали знаете как е – над 800 страници книга с множество главни герои, десетки второстепенни и стотици мимолетно споменати.

Тъй като заключението на ревюто всъщност е написано в предисловието като заключение ще кажа – да разбираме кой е убил Ашмодеан. На второ четене. Или трето. Но трябва да се чете внимателно и да се премислят репликите на героите. Но ако не ви се чете книгата два-три пъти само и само да разберете отговора на този „екзистенциален“ въпрос – просто прочетете речника, там го пише в прав текст.

Пожелавам ви приятно четене. Аз вече чакам последната книга, с която ще завърши един велик епос.

This entry was posted in Книги and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Comments are closed.